Отдавна бях погребала и чувствата, и спомена за него

Миналото лято с приятели отседнахме в китно селце в Родопите. От пръв поглед се влюбих в това място, където времето беше спряло. Всяка сутрин, докато компанията още спеше, излизах да се разходя навън. С часове скитах по хълмовете, които, за да ми покажат своето безсмъртие, величествено се сливаха с хоризонта. Обичах тези моменти на самота. Имах много въпроси, чиито отговори не намирах, а сред природата можех да се докосна до душата си.
Веднъж не забелязах мрачните облаци. Внезапно от небето рукна дъжд и за секунди ме измокри до кости. Стоях на поляната и се чудех къде да се подслоня. Заслепена от пороя, вървях напосоки, когато изведнъж се озовах пред малък параклис. Пред него имаше дървена беседка с огнище и чешма.
Благодарих на Бог, че ме приюти от бурята. Час по-късно, когато дъждът спря, си тръгнах, но си обещах, че пак ще се върна.
Щом се прибрах в къщата за гости, разказах на приятелките си за параклиса, а те ми се изсмяха. Не обърнах внимание на иронията им и още на другата сутрин отново стоях пред параклиса. От него се излъчваше някаква тайнствена печал. Леко погалих с ръка мъха по камъка и седнах на пейката.
Изведнъж чух глас: "Коя сте вие и какво търсите тук?" Стреснато се обърнах и видях висока, възрастна жена, която ме гледаше. В първия миг се стъписах, после си поех дъх и отговорих: "Извинете. Вчера открих това място, но заради дъжда не можах да го разгледам добре. Затова днес се върнах..." Старицата се взря изпитателно в лицето ми с големите си тъмни очи, сякаш искаше да прочете мислите ми. "Не ми харесва непознати да обикалят наоколо. Но щом сте тук - добре дошла" - отговори тя. Жената пристъпи няколко крачки напред, остави си бастуна и седна на пейката. "Как се казваш, момиче? Не си тукашна, нали?"- кротко попита и този път гласът й звучеше благо. Така се запознах с най-невероятната жена, която някога бях срещала. Тя се казваше Неда, около 70-годишна, висока, с достолепна осанка. Вървеше бързо, говореше припряно. До края на почивката си всеки ден ходех до параклиса, където ме очакваше Неда. Тя беше от тези хора, които чувстваш близки още след първия разговор. Двете разговоряхме за брака, любовта, за обикновените човешки радости и скърби. След всяка наша среща си давах сметка, че имам уникалния шанс да науча за живота повече, отколкото съм научила в училище.
Въпреки необикновената близост между нас, така и не се осмелих да я попитам защо всеки ден изминава стръмния горски път, за да отиде при параклиса.
Ден преди да си тръгна, леля Неда сама пожела да ми разкаже историята на живота си. С припряността, с която обичайно говореше, думите се лееха от устата й.
"Днес ставам на 72 години. Не са малко, нали? Сигурно се питаш защо съм сама и нямам ли близки да ме чакат у дома. Някога имах и родители, и любим. С Найден се познавахме от деца, а като поотраснахме, се влюбихме. Аз бях от богато семейство, родителите ми имаха стада, земи и гори, той беше гол като пушка. В къщата му с трън да завъртиш, нямаше какво да се хване. Заради бедността му, баща ми не го искаше за зет. Много се измъчвахме и двамата. Изгаряхме от любов, а не ни подволяваха да бъдем заедно.
Родителите ми водеха заможни кандидати, всичките ги гонех. Една сутрин баща ми не се събуди, беше починал в съня си. Смъртта му ме натъжи, но от друга страна получих свобода. Майка ми от мъка с дни не ставаше от леглото, а през това време аз излизах тайно вечер, за да се срещам с Найден. Тук се срещахме, където сега се издига параклисът. Отдадох му се, без да сме се оженили. Два месеца след това цикълът ми спря. Нямаше къде повече да крием, че сме заедно, и признахме пред майка за греха ни. Тя повика малко, повайка се, после реши, че като станат три месеца от смъртта на баща ми, ще ни направят годеж, но без много шум, за да не ставаме за срам пред хората. Точно по това време Найден остана без работа. Колкото повече мислеше, толкова повече му се струваше, че няма да се справим. Сватба ни чакаше, дете, за всичко трябваха пари. Затова реши да поработи известно време в града, а после да се върне на село. Беше ми трудно, но се съгласих. Изминаха три месеца. Коремът ми пролича и хората започнаха да шушукат. А любимият все отлагаше да се прибере. Тогава нямаше мобилни, да му звънна и да се разберем. Чаках и се надявах. Той не се прибра. Не си дойде и когато родих дъщеря ни. Никога няма да забравя онази нощ. Раждах и виех от мъка, че детето ми няма баща. В селото ме сочеха с пръст: по онова време, ако родиш дете без мъж, те считаха за пропаднала. Вървях с наведено от срам лице.
След две години някой донесе вестта, че Найден се оженил. Не се разплаках. В онзи миг той умря за мен.
Месец след това болест покоси дъщеричката ми за броени дни. Много боли да загубиш дете. Страдаш, ала не се умира. Съвзех се и извиках майстори. Платих им да вдигнат този параклис: където се любехме с Найден и където заченахме дъщеря ни. Исках да увековеча мястото на първата ми и последна любов.
След време други влюбени вдигнаха беседката, чешмата и направиха огнището.
Десет години по-късно Найден се върна. Овдовял, напълнял, сетил се, че някога е имал любима. Дойде при мен, искаше да се съберем. Твърдеше, че още ме обича, бил принуден да се ожени за друга. Кълнеше се, че ще поправи нещата, обещаваше да ме направи щастлива. Думите му не ме докоснаха - аз вече го бях погребала при онзи параклис. Не можеш да излъжеш любовта, можеш да излъжеш само себе си. Защото когато обичаш, обичаш завинаги! Оттогава загърбих чувствата и живея сама. Понякога съжалявах, че не му простих, но платих жестока цена и не можех да му вярвам.“
Леля Неда си пое въздух и млъкна. Въпреки коравото изражение на лицето й, очите й горяха. Стана ми мъчно за тази самотна жена, която беше подарила живота си на мъж, който я беше предал.
Наведох се и я целунах по бузата. На раздяла исках да й кажа нещо топло и мило, но тя отново преживяваше историята на тъжния си живот. Тръгнах си, без да се сбогувам.
На другата сутрин напуснах това омагьосано село. Докато съм жива, ще помня думите на леля Неда: "Можеш да излъжеш себе си, но не можеш да излъжеш любовта.”
Биляна

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"