Подлях вода на невинна колежка

Със Светла ме свързваше дълго приятелство, освен това сме и колежки. Тя ми беше пряко и допреди няколко месеца се възползваше от облагите, които това й носеше.

За съжаление, приятелката ми е немарлива и като човек, и в работата си. Пропускаше крайните срокове, пренебрегваше служебни задължения, закъсняваше дори за важни срещи. Вършеше истински глупости, като например да си вземе болничен с обяснението, че й е много зле, а после да качи във фейсбук снимки от спа курорт или красиво място в чужбина. Но най-отвратителното й занимание бяха клюките и сплетните, с които вгорчаваше живота на колегите, особено на по-младите. Коментираше без капка притеснение кой как е облечен, проучваше кои кого харесват, плетеше интриги и дебнеше кой кога ще сгреши. Позволяваше си дори да идва в офиса с махмурлук, но вярваше, че и това ще й бъде простено. С цялото си поведение демонстрираше, че правилата не се отнасят за нея.

За да се стигне дотам, голяма вина имам аз, защото в името на дългогодишното ни приятелство я прикривах и си затварях очите. Прехвърлях част от работата й на останали колеги, неведнъж свършвах и нейните задачи, само и само да й запазя гърба и да не се стига до наказания. Близки хора ме предупреждаваха, че е двулична и меркантилна, най-добре да не я допускам близо до себе си. Аз обаче вярвах, че приятелството е над всичко и трябва да й помагам винаги и по всякакъв начин.

В един такъв момент Светла допусна груба грешка със сериозни финансови последици. Със сигурност наказанието щеше да е уволнение. Дълго се чудех как да прикрия този гаф. Чувствах се длъжна да я прикрия и да я спася от нови проблеми. Оправдавах я, а себе си убеждавах, че иначе е кадърна и не бива да бъде изхвърлена на улицата.

И така направих нещо, за което винаги ще съжалявам - съсипах кариерата и живота на абсолютно невинен човек. На съвещание при шефовете безцеремонно излъгах, че виновна е не Светла, а друга колежка. Набедената жена е пенсионерка, работила и преди дълго във фирмата. Намерих и как да успокоя съвестта си – на нея и без това й беше време за заслужена почивка. Тя плачеше, опитваше се да обясни, че не е отговорна за грешката, че е станало някакво недоразумение. Никой не я изслуша... Няма да забравя сълзите в очите й и огорчението, с което тази колежка си тръгна. Осъзнавах, че извърших нещо ужасно, но замълчах.

Една събота поканих Светла на кафе. Докато си говорехме, мобилният й звънна - беше Ваня. Двете обсъдиха коя как ще прекара уикенда, но малко по-късно чух думи, които ме разтърсиха. Усмихната, Светла каза: "На гости съм при една позната, съседка от квартала..." Все едно някой неочаквано ми заби юмрук в гърдите - вече не бях приятелка, а някаква позната. Без да се обяснявам, станах, отворих широко вратата и казах, че не обичам да пия кафе със съседи.

Това беше краят на връзката ми с нея. Мислех, че приятелството е над всичко и затова я спасявах години наред. После осъзнах, че онова между нас е било приятелство само за мен. А за Светла съм била глупачката, която да манипулира и използва. Прежалих тази лицемерка и сега само я чакам да се издъни яко, което със сигурност ще се случи. Но повече за нея пръста си няма да мръдна.

Антония

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"