Пораснах, но не можах да излекувам травмата от миналото

Всички имаме спомени свързани с детството. Някои от тях са хубави, други - не чак толкова. До ден днешен затворя ли очи в ума ми изникват едни и същи картини, страшни и неподвластни на времето. Ето ме облечена в тънка пижама да тичам след майка си в тъмната улица, а босите ми крака измръзват в снега. Не чувствам студ, само страх, че той ще ни настигне. А тук стоя скрита под леглото, запушила ушите си с ръце, за да не чувам писъците на майка ми, които идваха от съседната стая. Бях на 10 години, когато баба ми направи торта, купи бонбони и лимонада. Имах рожден ден и по този повод поканих приятелчетата си на гости. Но вместо да празнуваме, у дома отново имаше скандали. Обляна в сълзи, се спуснах по стълбите, крещейки с глас, че мразя живота си.

Да, като дете това беше моето ежедневие и благодарение на него - мъжът, за когото майка ми се омъжи, спомените ми са изпълнение с насилие и ужас. Пастрокът ми пребиваше и мен, издевателстваше над крехката ми психика, изпиваше не само своята заплата, а и на мама. А тя винаги му прощаваше, лековато оправдаваше постъпките му, криеше синините си, измисляше всевъзможни лъжи пред близки и съседи, и ме умоляваше да не разкривам истината. Днес съм на 30 години и посещавам психолог. Пораснах, но не можах да излекувам травмата от миналото. Понякога се опитвам да забравя и тогава чувам гласа на майка ми настойчиво да шепти: " Не е нужно хората да знаят. Това е срамно и позорно."