Продаваше ме, за да върне дълговете си

Презирах го, мразех го, отвращаваше ме

Продаваше ме, за да върне дълговете си

Беше необичайно топъл ден за март. Снегът се топеше, оставяйки малки локви. Винаги съм обичала хубавото време и да се разхождам. И сега можех да се радвам на красотата на настъпващата пролет, ако не беше една неприятна и досадна подробност - трябваше да погреба съпруга си. Въздъхнах с отегчение, затворих прозореца, погледнах се в огледалото, за да се уверя, че изглеждам достатъчно опечалена, и решително се насочих към широката дневна, където в бял ковчег лежеше Крис - моят съпруг.

Къщата гъмжеше от хора. Някои ме наблюдаваха изпитателно, сякаш искаха да разберат какво крия в душата си. Други ми поднасяха искрени съболезнования, като тайно шушукаха колко несправедлива е съдбата: как можа да ме лиши от любимия и да ме остави вдовица толкова млада. Лицемери! Половината от тях мразеха Крис, а останалите се страхуваха от него. Аз бях олицетворение и на двете групи. Мразех мъжа си, страхувах се от него, презирах го и го ненавиждах. Пред това сеирджийско сборище обаче трябваше да се преструвам на опечалена. И го направих.

Допреди 10 години живеех в малко провинциално градче. Едва завършила гимназия, като много други неопитни момичета, хлътнах по мъж на години с чаровна усмивка. Крис показваше самочувствие и увереност, каквито имат само хората, които знаят какво искат от живота и имат план как да го постигнат. Обожавах моментите, когато се сгушвах в топлите му прегръдки и щастлива слушах как ще осъществи мечтите ни. Една нощ му се отдадох и тогава повярвах, че вече съм негова жена, а той - мой мъж.

Година по-късно Крис ме убеди да напуснем онова забутано място и да се преместим в столицата. Все повтаряше: "Ще видиш, Диди, там ще сбъдна мечтите ни. Ще стана богат и нищо няма да ти липсва. Само ме следвай и аз ще те направя щастлива жена." Ако тогава бях по-опитна и ако познавах по-добре хората, вероятно щях да забележа нотката на лудост в гласа му. Но заслепена от любов, не виждах и не чувах нищо освен него. Родителите ми - същите наивници като мен, нямаха нищо против да тръгна с Крис, но при условие, че първо се оженим. За тях – едни съвсем обикновени хора, най-важното беше дъщеря им да се омъжи. И така, след като сключихме брак, с много благословии и малко пари, заминахме за София.

Още преди да се преместим, Крис беше уредил квартира. По думите му съдех, че става въпрос за сносно жилище, но като пристъпих прага на мухлясалата таванска стаичка, за момент изпитах неистово желание да избягам и да се върна в родния си град. Но се вкопчих в цялата си любов, стегнах се, сама си вдъхнах кураж и влязох в новия ни дом. Настанихме сме и Крис започна да си търси работа. За съжаление, освен безспорния си чар, мъжът ми нямаше никакви други умения. Навсякъде удряше на камък. Неуспехите го направиха мрачен и навъсен, а това, както по-късно разбрах, отключи стар негов порок – страстта му към бързо забогатяване. Започна все по-често да се прибира късно, понякога изглеждаше доволен, друг път отчаянието му личеше от километри. В такива моменти с часове седеше на продънения ни креват, взираше се в стената и бълнуваше едно и също: "Ще успея! Ще успея!"

В първия момент когато разбрах, че почти всички пари, които успяваме да изкараме, Крис ги дава за тото, дори не се ядосах. Не ми се стори толкова лоша идея. С малко повече късмет и ние като други хора можехме да забогатеем. Когато печелеше по нещо, мъжът ми беше щедър - водеше ме на вечеря навън, купуваше ми цветя, подаряваше ми неща, за които знаеше, че мечтая. Но ако шансът му беше изневерил, отново изпадаше в меланхолия и тиха лудост. Веднъж Крис се прибра в поредното си мрачно настроение. Ставаше и сядаше от леглото, въртеше се в кръг, рошеше си косата, сякаш някакви невидими демони го измъчваха. По едно време явно събра смелост, защото ме погледна с невиждащи очи и с пресипнал глас изрече: "Диди, трябва да ми помогнеш! Сега е моментът да покажеш подкрепата си..."

Първоначално недоумявах какво има предвид, но следващите му думи напълно изясниха ситуацията. Оказа се, че Крис има дълг, който не може да изплати, и онзи, на когото беше длъжник, го притискал за парите. Нагло му подхвърлил, че щом няма какво да продаде, за да му възстанови сумата, можел поне да му отстъпи красивата си съпруга за час-два. Мълчах и не вярвах на ушите си, а той продължаваше - просто трябвало да бъда мила с него, не било кой знае какво. Накрая Крис изплака или по-скоро изсъска: „Съгласи се, Диди, иначе ще ме убият, а ти ще останеш вдовица." Ужасена затворих очи.

В крайна сметка страхът, че наистина могат да отнемат живота му, ми се стори по-страшен от това, че е готов да ме изтъргува, за да спаси себе си. Затова склоних. Но това не се оказа единственият път, в който трябваше да го измъквам от дълговете. Крис свикна да губи, а аз - да ме продава. Понякога си мислех: за това ли напуснах родния си дом, нали щеше уж да ме направи щастлива? Вместо любов и щастие, той ме продава, сякаш съм стока. Когато се осмелявах да му възразявам и отказвам, мъжът ми невъзмутимо отговаряше: "Длъжница си ми. Измъкнах те от онова скучно място, където освен чистачка, надали щеше друго да станеш. Бъди благодарна...“ Някъде по това време забременях, но направих аборт, без да изпитам грам съжаление към детето, което носех. Кой знае какво щеше излезе от него. Днес невинно същество, а утре - може би изрод като баща си.

Така изминаха три години. Той не се отказваше от страстта си – играеше тотото като абсолютен маниак. Беше се обвързал здраво с някакви мошеници, защото харчеше огромни суми. Често разполагаше с много пари и това му личеше - нови дрехи, скъп телефон, марков алкохол, заведения. У дома вечно беше пълно с неприятни типове - негови приятели и бизнес партньори, както ги наричаше.

С времето Крис се пропи. Не сядаше на масата без литър водка. Пиеше много, но не буйстваше. Напротив, алкохолът го превръщаше в хленчещо мекотело. В такива моменти ме търсеше. Впиваше се като кърлеж в мен и изсмукваше живота и кръвта ми, до последната капка. Отвращаваше ме. Презирах го, мразех го, исках да го няма. И Бог чу молитвите ми - Крис умря. Сигурно алкохолът го уби. Всъщност не ми пука от какво пукна. Важното е, че сега лежеше в стаята в красив бял ковчег. Преди да сложат капака, бавно се приближих, наведох се и едва промълвих: "Дано да гориш в ада, проклето копеле!"

Това беше краят! За пред хората съм опечалена и съсипана млада вдовица, но истината е, че най-накрая съм щастлива.

Диана

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"