Прости ми, мамо, че ти съсипах живота

Бях на четиринайсет години, когато мама доведе новия си съпруг у дома. Намразих Стефан от пръв поглед. С времето ненавистта ми към него се увеличи, особено след като той ми предложи да го наричам татко. Все още пазех топли спомени за биологичния си баща и дълбоко в себе си се надявах, че отново ще бъдем семейство. Няколко пъти се опитах да вразумя мама, казах й, че не искам чужд човек в дома ни, но тя беше толкова влюбена, че всякакъв диалог бе безполезен. Идеята да се отърва от омразния пастрок ми подсказа по-големият брат на моя съученичка.

Найден е компютърен техник и преди години ни помогна да направим Photoshop колаж, който излезе много сполучлив. Защо да не постъпим и сега така? Дни по-късно държах в ръцете си снимки на Стефан, на които се виждаше как се люби с красива млада жена. Познавам характера на мама и чудесно знаех, че всичко би простила, но не и изневяра. Убедена, че скоро ще настъпи краят на връзката им, сложих снимките в голям плик и помолих съученичката си да ги пъхне под вратата ни, да позвъни и да избяга. Тихо надничайки от стаята си, наблюдавах реакцията на мама.

Очаквах, че ще се ядоса, но не и онова, което последва. Изведнъж тя се олюля, хвана се за корема и припадна. Уплашена до смърт, повиках линейка. Изненадите тепърва продължиха, защото в болница се установи, че от силния шок мама е направила спонтанен аборт. Не знаех, че е бременна. След загубата на бебето и обвиненията в изневяра, пастрокът ми си тръгна. Завинаги. Оттогава не смея да погледна майка си в очите. Срамувам се от постъпката си. Дори и да призная греха си, за мен прошка няма.