Понякога правим избори, които превръщат живота ни в ад. Днес живея сам, никому ненужен, осъден от собствените си дела. Търся утеха при гроба на съпругата си, но дори и там съвестта ми припомня, че именно аз я убих. Пиша тази изповед с болка в душата. Не търся съчувствие, или състрадание, просто искам да споделя с читателите на този прекрасен вестник моята лична драма.

Стоях пред съдебната зала, а от челото ми се стичаха тънки струйки пот. На крачки от мен, с надменно вдигната глава, стоеше съпругът ми. Адвокатът му каза нещо, после двамата се обърнаха към мен и се разсмяха. Болеше ме, защото, за да подкрепят баща си в съдебната битка, до него стояха двете ни дъщери - Симона и Соня.

Беше мразовит февруарски ден. От часове валеше сняг и нямаше изгледи скоро да спре. От сутринта годеницата ми Даниела беше вкисната. Всъщност напоследък тя все нямаше настроение. Сърдеше се и за най-малкото и се цупеше с часове. Поведението й ме влудяваше и макар да бях влюбен в нея, темпераментният й характер ми идваше в повече. Тя беше първата ми истинска любов. Преди да я срещна, не знаех какво е да страдаш, не познавах ревността. Исках да се оженя за нея, но дълбоко в себе си се страхувах. Ами ако някой ден чувствата отлетят и бракът ни се превърне в тъжна комедия? Може би Даниела отгатваше съмненията ми и това я напрягаше, караше я да се държи откачено.

И майка ми каза всичко, което не трябваше

Искам да споделя с читателите най-голямата ми грешка, която допуснах в живота си и за която ужасно съжалявам, но вече е твърде късно за разкаяния.