До ден днешен не общувам с майка си. Понякога, когато срещна нейни съседи, се интересувам как е тя и как минава животът й. Хората ме осъждат, че съм се отказал от родната си майка и вероятно, ако бях на тяхно място и аз бих мислил същото.

Ужасът може да идва от връстници, от педагози и от самата образователна система. Училището може да се превърне в ад не само за учениците, но и за техните родители. Някои се опитват да забравят кошмара, който са преживели, други се надяват да завършат обучението си и веднъж завинаги да обърнат гръб на миналото.

Най-накрая той си тръгна. Блъсна вратата зад себе си и напусна живота ми. Надявам се да е завинаги. Чух го, като слиза по стълбите, да мърмори, че съм нищожество. Сигурно и съседите го чуха, но те бяха свикнали с ежедневните скандали и обиди, които се носеха от дома ни. И да беше ме убил, никой нямаше да реагира. Най-вероятно щяха да си помислят, че това е поредната порция семейни скандали, идващи от апартамента на Стефан и Милка, точно като по новините. Изчаках стъпките му да заглъхнат, бавно се изправих и отворих нощното шкафче. Там, под купчината сънотворни и успокояващи, в един плик държах две пожълтели и леко намачкани снимки. Снимките на родителите ми. Дълго се взирах в любимите лица, сдържайки чувствата, които напираха да изригнат от гърдите ми. Някои хора казват, че ако искаш да ти олекне, трябва да плачеш. Но аз вече не можех, бях изплакала всичките си сълзи. Нежно погалих лика на татко, усмихнах се и прошепнах: "Нали ти казах, че съдбата не иска да бъда с този мъж?" Винаги съм вярвала в знаците - тайни, мистериозни, идващи от невидим свят, те ни предупреждават, съветват ни, направляват ни... Пренебрегнем ли ги, ще платим висока цена, както се случи с мен и покойните ми родители.

Беше дни преди Свети Валентин – денят на влюбените. С приятелката ми Петя се разхождахме в мола, разглеждахме модните витрини, обсипани с червени сърца и снимки на влюбени двойки. Шумотевицата наоколо ме изнерви и след два часа решихме да седнем в барчето да изпием по чаша кафе. Докато чакахме сервитьорът да ни обслужи, вниманието ми привлече странна двойка, която седеше на съседната маса. По-скоро приличаха на майка и син, отколкото на влюбени, както личеше от поведението им. Още две минути ги фиксирах с крайчеца на окото си, после грабнах чантата си, мимоходом измърморих на Петя, че ще я изчакам в колата, и почти на бегом изхвърчах навън. Сърцето ми препускаше бясно, кръвта пулсираше в слепоочията ми.

Моята майка не ме обича. За първи път почувствах това, когато се роди по-малката ми сестра Сузи. След изписването й от родилния дом, родителите ми тържествено я доведоха в детската стая, сложиха я на леглото ми и заявиха:" Ана, сега сестра ти ще спи тук, а ти на дивана."