Преди една година почина любимата ми баба, от която наследих къща в центъра на града. Със съпруга ми се консултирахме и преценихме, че ще е по-доходоносно да я дадем под наем.

Бях на 10 години, когато ме изпратиха в интернат. Баща ми почина млад, а пастрокът притисна майка ми да се откаже от мен. Не знам защо не ме харесваше, но и аз не исках да живея под един покрив с него. Първите две години в интерната бяха ад. На подобно място, ако искаш да оцелееш, трябва да си кораво момче. И аз, въпреки че обърнах гръб на дом и семейство, където бях нежелан, се оказах неподготвен за подобен живот. Тогава не осъзнавах, че не съм по-различен от тях и съдбите ни са сходни. Растях едър и вечно гладен. Храната все не ми достигаше и това беше причината да ми се подиграват.

Повече от тридесет години съпругът ми работи като машинист на влак. Често пътуваше по работа и не му оставаше време да се занимава с дъщеря ни. В редките моменти, в които се завръщаше у дома, тя или беше заета с учебни дела, или гостуваше на баба си.

Надявам се, че някой от вас, уважаеми читатели, ще разбере болката ми. С бившата ми приятелка Илиана, се познаваме още от ученическите години. С времето двете се сближихме дотолкова, че на практика бяхме неразделни.