Сама избрах да го напусна, но душата ми стене от болка

Знам, че вината за случилото се е изцяло моя. Знам, че болката и страданието са личен избор и ничий друг. Чувството за вина, което не ме оставя да спя по цели нощи, също е по мой сценарий. Всичко започна преди две години. Току-що бях завършила трети курс в университета, когато ме изпратиха на практика в един от нашите курорти. Работех като помощник-администратор и в задълженията ми включваше да посрещам новопристигналите гости. Работата ми допадаше, с колегите също се разбирах. Една вечер привлекателен мъж дойде на рецепцията и попита къде се намира ресторантът. Изглеждаше скромен, но усмивката му ме спечели моментално.

На следващия ден той отново дойде на рецепцията и попита: " Здравейте. Може ли да ви поканя след работа на чаша кафе?". Приех, без да знам, че тази среща ще преобърне целия ми свят.Мъжът се казваше Миро и летуваше заедно с жена си и малкия им син. Двамата се срещахме нощем тайно, когато семейството му спеше спокойно. Разхождахме се прегърнати по морския бряг и си разговаряхме за различни неща. Първата му целувка ме накара да осъзная, че съм влюбена в него до уши. За съвсем кратко време той се превърна в най-важния за мен човек. Ревнувах го от семейството му и мечтаех някой ден да ги напусне. Беше ми много трудно да ги наблюдавам и едва сдържах емоциите си. Вярвах, че Миро ще се разведе , защото и той е лудо влюбен. Глупаво, нали? Да, възможно е, но сама избрах този път и не исках да отстъпя.

След завръщането ни в града, с любовника ми продължихме да се срещаме тайно. Така измина една година. С течение на времето все повече осъзнавах, че Миро няма намерение да напусне семейството си. За него бях просто любовницата, с която той се забавляваше. След няколко месеца събрах смелост и му поставих ултиматум "или аз или тя?" Дадох му и време да си помисли. Не чух директен отговор от любимия си, той мълчеше, и без да чуя желаните думи, казах "сбогом" и напуснах живота му. Миро така и не ме потърси повече. Сега се опитвам да събера парченцата от разбитото си сърце. Ходя на лекции, срещам се с приятели, но душата ми продължава да стене от болка. По цели нощи плача и чакам да ми се обади.