Със съмнения и страхове убих неродената си рожба

Има ли прошка за мен? От няколко месеца си задавам този въпрос и не мога да намеря отговора. С времето все повече се затварям в себе си, отдалечавам се от мъжа си и скоро освен нероденото си дете, ще загубя и брака си. Бременността ми беше планирана, дългоочаквана. Аз съм предвидлив човек и планирах всичко предварително: тестове за себе си, за съпруга си, витамини, изследвания. С такава подготовка трябваше да имаме идеалното бебе. Но в 12-та седмица от бременността, при първия скрининг, лекарите заявиха, че има вероятност детето да е болно от Синдром на Даун.

За да бъдат сигурни в диагнозата, ме изпратиха на допълнителен ултразвук. По-късно ми казаха, че окончателната диагноза ще излезе след няколко седмици. Оттогава у дома настъпи ад. Съпругът ми се опитваше да ме успокои, предупреждаваше ме, че има риск от спонтанен аборт, но аз изнервена крещях, че е по-добре бебето да умре. " Не искам да гледам дете с увреждания. Спомни си племенницата си!" - бръкнах дълбоко в раната му.

Явно някой някъде чу думите ми, защото на другия ден направих спонтанен аборт. Загубих първото си, дългоочаквано дете, а седмица след това получих резултатите, които сочеха, че бебето е било здраво. Ето как, от страх и предразсъдъци убих собствената си рожба. Сега съпругът ми не казва и дума, родителите ми също мълчат, но усещам мълчаливия им укор. Непрекъснато плача, сякаш сълзите ми ще изкупят вината ми. Има ли прошка за мен?