Щастието на една жена

Казват, че човек не може да предвиди съдбата си - каквото е писано, това ще се случи. Преди петнадесет години ме напусна съпругът ми, за когото бях омъжена от девет години. Обичах го, но той искаше поколение, а аз не можех да зачена и не съществуваше никаква надежда някой ден да забременея. Когато Людмил ми предложи да си осиновим дете от сиропиталище, му отговорих категорично, че никога няма да мога да обичам чуждо дете. По онова време исках да живея само за себе си, бях млада и наивно вярвах, че някак си всичко ще се нареди. Но нищо не се подреди - мъжът ми поиска развод. Въпреки че още го обичах, нямах право да го обвинявам, затова го пуснах да си отиде без скандали и сълзи. От време на време се чувахме по телефона и не се отбивахме на другия тротоар, ако случайно се засичахме на улицата. Никой не беше виновен за раздялата ни.

Знаех, че скоро след развода Людмил се е оженил за друга и вече е баща на малка дъщеря. При мен нямаше промяна. Може би това се дължеше на факта, че вече бях наясно, че не мога да имам деца и се чувствах някак си непълноценна. Или може би защото все още обичах бившия си съпруг. В нашето семейство всички бяха моногамни. Дори поисках да си осиновя момиченце от дом, но се оказа, че на самотните жени не са склонни да дават деца. Преди четири години научих, че Людмил е останал вдовец и сега живее сам с дъщеря си. Не изпитвах лоши чувства към покойната му съпруга - все пак тя се появи в живота му след развода ни. Дълго обмислях как да постъпя и накрая се реших. Обадих се на бившия си, просто така, да си поговорим, да го попитам има ли нужда от помощ.

Неусетно двамата отново подновихме връзката си. Всъщност винаги съм знаела, че въпреки раздялата ни и изминалите години, още го обичам. Единствено се страхувах да се запозная с дъщеря му. По някаква причина ми се струваше, че тя ще е пречка за любовта ни. Но Людмил ясно ми даде да разбера, че без детето си никога няма да се върне в живота ми. Момичето не беше лошо, само резервирано и предпазливо. Отлично осъзнаваше ситуацията, помнеше и страдаше за майка си. Опитвах се да не й досаждам, а да се отнасям към нея любезно, спокойно. И все пак веднага й казах, че има една майка и че не искам да заема мястото й. Всичко беше ново в семейството ни: нощно време плачех, учейки се да обичам чуждото дете.

Всички около мен ме укоряваха, че съм осиновила дъщерята на друга жена. Мнението им не ме интересуваше. Вчера, на рождения ми ден, Ксения ме попита може ли да ме нарича мама. Не знаех какво да й отговоря, ала изведнъж тя добави, че винаги ще помни майка си, но вече и аз съм нейна майка. Все още имам бучка в гърлото си от радостта, която изпитах при думите й. Вероятно едва вчера разбрах какво означава да си майка, въпреки че не съм я родила, не съм я кърмила. Семейството ми е щастливо, а аз имам любима дъщеря. Живеем задружно и правим всичко заедно. Нашата Ксения расте интелигентно, мило и любящо дете, а съпругът ми обожава и двете ни. От какво друго се нуждае една жена, за да бъде щастлива?