След смъртта на съпругата ми животът свърши за мен

Беше мразовит ден, когато срещнах Лидия. Прибирах се от работа и внезапно видях младо момиче да лежи в една пряспа сняг. Без да губя време героично й помогнах да се изправи, издърпвайки я силно за ръката. Трогната от помощта ми, непознатата се съгласи да я придружа до дома й. За благодарност тя ми даде телефона си и ми предложи да се срещнем на другия ден. Така започна нашата красива любов, а година по-късно се оженихме. Понякога любимата ми се чудеше как е живяла досега без мен, а аз искрено бях благодарен на лошото време. През брака си преживяхме какво ли не, но никоя житейска буря не се оказа достатъчно силна, за да ни раздели.

Една вечер съпругата ми се прибра от работа силно неразположена. В следващите няколко дни състоянието й продължаваше да се влошава. Лидия вечно се чувстваше уморена и замаяна. След поредица от прегледи лекарите й поставиха най-ужасната диагноза. Онази, която никога не ти оставя избор. Заедно проучихме цялата възможна информация, но шансовете бяха минимални. Въпреки ужасните болки любимата ми се опитваше да бъде весела и усмихната, целейки да ме накара да я запомня такава, каквато беше преди болестта да разруши тялото й - млада и красива.

Когато лекарите ми казаха, че няма смисъл да лежи в болницата и е време да си я прибера у дома, вдигнах изнуреното й тяло и я понесох на ръце. Докато вървях към колата, си спомних първата ни среща, сватбата ни и всички чудесни години, които моята съпруга ми подари. Лидия си отиде от този свят с усмивка на уста. Изминаха десет години от смъртта й. Всяка седмица посещавам гроба й, където освен тялото на любимата ми, погребаха и сърцето ми. Никога повече не погледнах към друга жена, защото няма сила, която да ме накара да забравя съпругата ми, която смъртта така безпощадно ми отне.