Случайна среща промени целия ми свят

Не познавам родителите си. Израснах в дом за сираци и живях там, докато навърша пълнолетие. Днес съм възрастна жена, със свое семейство и дом. Когато родих първородния ни син, със съпруга ми планирахме да имаме още едно дете, но заради здравословни проблеми, се наложи дълго да отлагаме. Веднъж, след поредната неуспешна визита при лекаря, унило вървях по улицата. Нищо не беше способно да ме зарадва. Тогава не знаех, че съм на две крачки от една невероятна среща, която драстично ще промени целия ми живот ... " Дъще, дъще..." - някакъв глас прекъсна мислите ми. - "Дъще, кажи ми как да стигна до банката." Вдигайки глава, видях пред себе си дребна старица, облечена в дебело палто. Търпеливо й обясних, че просто трябва да прекоси улицата и да завие зад ъгъла. Тя ме изслуша и каза: " Наблюдавах ви известно време. Хареса ми как вървите спокойно и не бързате за никъде. Днес всички бързат... Наскоро загубих мъжа си, винаги сме били заедно, а сега съм сама..."

Старицата замълча, после си пое въздух и започна да ми разказва историята на живота си. Първоначалният ми порив беше да се сбогувам и да тръгна по пътя си, но странната изповед на тази случайна жена, ме заинтригува. Двамата с мъжа й били бездетни. Години наред копнеели за рожба, но съдбата отредила друго. Въпреки липсата на наследник, съпругът й я носел на ръце. След смъртта му останала сама и никому ненужна. Днес за първи път от няколко месеца, тя решила да се разходи и да излее душата си пред непознат човек. Въпросът за банката беше претекст да ме заговори. Малко по-късно я заведох до магазина, напазарувахме, а после й помогнах да занесе продуктите си у дома. Така, съвсем неочаквано, се сприятелих с леля Марина. Тя често ми се обаждаше, питаше как се справям, уважава ли ме мъжът ми, като цяло живо се интересуваше от живота ми. Още от първия ден на запознанството ни, леля Марина ме нарече "дъще". Една вечер, малко преди да си легнем, телефонът позвъни.

От другата страна любезен женски глас ми съобщи, че майка ми е получила инсулт и сега се намира в реанимация. Болница, реанимация, майка? "Моята майка" - безброй мисли минаваха като мълния през ума ми ... Разбира се, майка ми! Когато изписаха леля Марина, я прибрах у дома. Ето как внезапно се сдобих с майка, тъща на съпруга ми и баба на сина ми. А в наше лице тя сбъдна мечтата си да има деца и внуче. Заедно с нея в къщата ни пристигнаха и семейни "реликви": общи снимки с покойния й съпруг и писмата, които си бяха писали на младини. Пазя ги до ден днешен. За съжаление щастието ни продължи само една година. Малко преди да си отиде от този свят, мама Марина ме хвана за ръката, погледна ме в очите и нежно каза: " Не се притеснявай, мила. Скоро ще имаш дъщеря, която ще прилича на мен. Така че няма да бъдем дълго разделени." Няколко месеца след смъртта й родих момиче, което нарекох Марина. Дъщеря ми наистина много прилича на покойницата. Прегръщайки я, изпитвам усещането, че отново долавям уханието на майката, която толкова късно открих.