​Страстна, гола и безсрамна

Днес пред вас, читателите на „Лична драма“, искам да се изповядам - най-страшната изповед, която някога съм правил. Не търся прошка, нито дори съчувствие, защото знам, че човек като мен не заслужава нищо от това.

Казват, че преди да се родим, орисници вече са предрекли съдбата ни. В първата половина от живота ми ме надариха с всичко, за което човек може само да мечтае. След това ми го отнеха. Преди бях щастлив, търсен и уважаван, сега съм самотен, болен и депресиран. Имах късмет да се родя в заможно семейство и докато стана на 25, получавах много, без да давам. Родителите ми ме изучиха, помогнаха ми да започна добре платена работа, купиха ми кола и жилище. Когато се влюбих в Моника и я поисках за своя съпруга, те вдигнаха богата сватба. Казано накратко – имах живот мечта.

В първите години от брака ни бях толкова влюбен в Моника, че не забелязвах странното й на моменти поведение. Тя беше завършила гимназия и не искаше да учи повече, но все казваше, че носи душа на артист. Творческите й заложби, според мен, се свеждаха до писането на ужасни стихотворения, които можеха да объркат всеки почитател на поезията, и до жалките й опити да рисува, като смесва безразборно различните цветове. Домът ни беше отрупан с нейните "забележителни" произведения. Но аз благосклонно приемах хобито й и се отдадавах напълно на работата си. Имах планове, цели и амбиции. Пет години по-късно единствената положителна промяна в семейството беше появата на дъщеря ни. Прибирах се вечер, капнал от умора, хапвах и заспивах, докато жена ми монотонно ми четеше стиховете си. В повечето описваше любовта си към мен. Съжалявах я! Тя говореше за любов, която отдавна я нямаше. Мислите и емоциите ми вече принадлежаха на друга жена – русата сексапилна Златина. Дори когато си бях вкъщи, затварях очи, запушвах уши и се пренасях в малкото жилище, което купих за нас двамата - нашето уютно любовно гнездо.

Имах усещането, че нея съм търсил цял живот. Не беше просто красива, а страстна, огнена, непредвидима. Обожавах нашите тайни вечери, когато в лудешки танц, безсрамна и гола, Златина изпълваше цялото пространство със сексапил и страст. Знаеше как да ме докосва нежно, да ме целува горещо, да ме накара да я обичам сляпо. Магьосница, която ме плени и аз забравих, че някога лудо съм обичал Моника. Днес знам, че това не е било любов, а отрова. Отрова, която бавно погуби брака ми, съсипа моя живот и уби жена ми.

След две години, през които я следвах като предано куче, тя започна да настоява да взема дъщеря си и да напусна Моника. Питаше какъв пример може да бъде за детето лудата й майка? На какво ще я научи? Повтаряше, че на малката й трябва здрава ръка, добро възпитание и нормално детство. Затова трябвало да я напусна, преди да е станало късно, и тримата заедно да направим ново семейство... Колко слаби и слепи сме, когато се влюбим.

Вместо да се опитам да върна Моника в реалния свят и да бъда до нея, аз послушах Златина. Решението ми за развод разтърси съпругата ми. Гнева си изля в поредица от картини, целите в червено. Нямаше сила да се изправи срещу мен и да се бори за семейството ни. Като си тръгвахме с дъщеря ни, Моника стоеше като препарирана, рошава, по нощница, цялата с петна от боя. Не се развика, просто хвана четката и започна да рисува по стената. В този момент ми се видя още по-жалка и отвратен, побързах да затворя вратата зад гърба си. Нямах търпение да напусна този ад. Обърнах гръб на миналото и с детето се запътих към бъдещето.

Оттогава изминаха 15 години. Два месеца след развода Моника сложи край на живота си. Беше оставила писмо, с което тя се сбогуваше с мен и дъщеря ни. Докато го четях, помислих, че не е била толкова луда, за колкото я смятахме. Беше различна, странна, меланхолична, но не и луда. Смъртта й ме натъжи, все пак някога бях обичал тази жена. Животът обаче е за живите и побързах да забравя трагедията.

Продължих здраво да работя и към добрата ми кариера се прибави солидното наследство, което получих от рода на майка ми. Живеех със самочувствието, че съм постигнал всичко: акции в компанията, пари, имоти и най-важното - любовта на Златина. Докато живеех самодоволно, не забелязах, че омраза превзема душата на дъщеря ми. Когато разбрах това, вече беше късно.

Те се отдалечи от мен, в очите й нямаше любов, а гняв. Обвиняваше ме за смъртта на майка си. И беше права - аз, проклетникът, изградих щастието си върху нейното нещастие.

Тогава влязох във втората половина от живота си - онази, в която загубих всичко. Един ден, по време на важно служебно събиране, пред смаяните колегите се сгромолясах на земята. Чух виковете им, после потънах в тъмнина. Инфаркт, казаха лекарите. Дълго се лекувах, но не се възстанових изцяло. Пенсионираха ме по болест. Месеци наред, като труп, лежах у дома. Дъщеря ми се изнесе при приятеля си и не стъпваше да ме види. Веднъж я набрах по телефона и плачливо й казах, че е неблагодарница. От другия край никой не ми отговори: беше затворила, без да ме изслуша.

Благославях Златина, без нея нямаше да оцелея. Грижеше се за мен, даваше ми лекарствата навреме. И точно когато благодарях на Бог за любвеобилната си половинка, ми стана толкова зле, че с последни сили набрах 112. Да не го бях правил! Ако знаех какво ще чуя от лекаря, нямаше да извикам линейка. Докторът каза, че съм бил на крачка от смъртта, защото не съм си взимал лекарствата. Казах му, че това не е възможно, нали Златина ми ги даваше всеки ден. Той заяви, че резултатите не лъжат. И тогава разбрах истината – вместо животоспасяващите лекарства аз съм пиел аспирин и някакви витамини. След дълги години най-накрая видях измамното лице на моята любима. Звяр! Всъщност тя не е опитвала да поддържа здравето ми, а е искала да умра. Бях излишен товар, от който е копняла да се отърве. По-добре да си бях отишъл, тънейки в неведение за омразата и подлостта й, отколкото да знам, че жена ми е опитвала да ме убие.

Искам да се разведа с тази измамница, но се страхувам, че ще прилапа всичко, което имам. Имотите купувах, след като сключих брак с нея. Реших да се боря и като се възстановя, да я смачкам в съда. Сега си взимам сам лекарствата и много внимавам да не ги смени с други.

Понякога затварям очи и си представям, че стоя срещу Моника, а тя, с петно от боя на лицето, възторжено ми чете стих, който е посветила на мен и любовта ни. И ми става леко и спокойно... (За конкурса „Баш си беше удар под кръста“)

Съби

Писмото е публикувано в последния брой на вестник "Лична драма"