Травмите от детството са като отворени рани

Реших да споделя част от нерадостния си живот, с което мога да помогна на някого от вас. След като не мога да го променя, поне да го опиша.

На 19 години вече се задушавах вкъщи и си бях внушила, че женитбата е единственият път към оцеляването ми. Затова приех като знак на съдбата появата на Симо - братовчед на моя съседка и приятелка, в курортното ни селище на брега на морето. Беше дошъл при роднините си за седмица, за да изкара почивката безплатно. Още на втория ден от пристигането му, помня, бяхме на плажа, ми предложи да станем гаджета. Без да се колебая казах "да", защото освен всичко друго Симо беше и софиянец. Тук е мястото да кажа, че едва когато се установих с него в столицата, разбрах, че много от кварталите й са по-занемарени и мизерни от повечето градчета като онова, в което се родих и израснах.

Личеше си, че ме харесва, но и аз положих усилия, за да се увлече. Позволих само горещи целувки, девствеността си можех да отдам единствено след подпис в гражданското. Преди да си тръгне, Симо поиска ръката ми от нашите, татко каза "да", но мама настоя родителите му да дойдат – да се запознаят като сватове, и да направим годеж. В противен случай не ме давала и нямало да получа благословията й. Аз обаче пристанах на Симо, събрах малко багаж, измъкнах се от къщи и поех с нощния автобус към новия си живот. Може би грешката ми беше, че тръгнах с големи надежди, които не се оправдаха. Поне мъжът ми удържа на думата си и след месец сключихме брак в тесен приятелски кръг. Родителите му не присъстваха. Малко преди сватбата разбрах, че не се погаждал с тях и отдавна не поддържал връзка.

В началото бях щастлива, най-вече защото дишах с облекчение, че съм загърбила и детство, и моминство в дома на нашите. Всъщност татко беше добър, кротък и безволев човек, но майка ми беше пречупила всичко мъжко у него, както мен беше смачкала психически от най-ранна възраст. Говореше ми, че щом не съм красива и не блестя с ум, трябва да заложа на труда и домакинската работа, поне да мога да си намеря съпруг, който да ме търпи. Вечно мърмореше и ми се караше, веднъж не чух похвала и одобрение. От сутрин до вечер живеех под команда, духът ми беше толкова смазан, че в началото изобщо не усетих, че Симо има същия характер като нейния. Все беше недоволен от свършеното от мен, не спираше със съветите, които звучаха обидно, сякаш бях малоумна. Гласно изразяваше непохватността ми в леглото, макар да знаеше много добре, че нямам никакъв сексуален опит. Караше ме да се срамувам от себе си и тялото си.

Дъщеря ми Симона вече беше на 10, аз - 30-годишна, когато поисках да запиша колеж за медицински сестри. "За какво ти е, да те чукат докторите на нощните дежурства ли!?" - беше категоричният му отказ. След дълги молби и унижения го убедих да ми разреши да следвам задочно педагогика. Сигурна съм, че се съгласи заради повечето пари, които щях да изкарвам като висшистка. Вече бях наясно, че поведението му не се дължи на ревност от любов, а на някакво ориенталско чувство за собственост, което му носеше удовлетворение, когато виждаше, че страдам. Засичаше ми минутите, държеше отчет за всяко мое действие, нямах право на собствен живот. Както се досещате, изпълнявах безропотно всичко, което се искаше от мен. Никой в детството не ми беше казвал, че мога да се съпротивлявам.

Дипломирах се с отличие, преподавах няколко години, след което директорката, която беше пред пенсия, ме посъветва да запиша магистратура, за да ме предложи на своето място, когато напусне. Беше много уважавана жена и думата й тежеше, но аз отказах. И не защото Симо със сигурност щеше да се опита да ме спре, той дори не разбра за тази възможност. Самата аз се уплаших от отговорността, която трябваше да поема – да ръководя цяло училище. Нали бях свикнала само да изпълнявам команди или упреци, смазващи самочувствието ми. Първо на майка ми, после на съпруга ми. Преди да се опитам, бях сигурна, че ще се проваля.

Когато Симона порасна, започна да ме навива за развод, но аз дори не си го и помислях. Такава кардинална промяна в живота не беше по силите ми Тя обаче заяви, че всеки сам кове съдбата си и отиде да следва в Мюнхен, а след дипломирането се омъжи и остана там. Зетят Ханс се оказа добър съпруг и грижовен баща на двете им момчета. Щастливо семейство са и това е най-голямата радост в живота ми. Първия път, когато й го казах, дъщеря ми започна да се смее. Съпругът й бил такъв, защото за разлика от мен тя знаела какво търси и сама си го била избрала. Иначе и сред германците имало проклети и непоносими като баща й... Може и да е права, но има и друго, което тогава премълчах. През всичките години, от самото й раждане, тайно я обграждах с много нежност и любов, а докато растеше, й вдъхвах кураж, самочувствие и безрезервно я подкрепях. Все неща, които не получих в детството си.

Със Симо продължаваме да живеем като куче и котка. Един-два пъти се опитах да му се опълча, но става много сложно. Той никога не пада по гръб, изопачава думите ми и накрая – пак аз съм виновна, че съм си отворила устата. Затова предпочитам да мълча. Отдавна не изпитвам никакви чувства към него, дори с мъка го понасям, но друг живот не познавам. Причината е деспотичната ми майка, която от най-ранно детство ме моделира - със смачкано самочувствие и без право на собствено мнение. Затова сега се обръщам към всички родители, които четат "Лична драма", и най-вече към майките: Показвайте непрекъснато на децата си, че ги обичате и вярвате във възможностите им, вдъхвайте им кураж, че ще успеят в живота, подкрепяйте мечтите им. Не го ли правите, вършите непростим грях, защото травмите от детството са като отворени рани, които никога не зарастват!

Василка П.

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"