Цял живот ще се страхувам от баща си – първа част

Казвам се Ирина и днес искам да споделя откровено с вас, какво е от най-ранно детство да бъдеш жертва на тиранин.

Все още се страхувам от баща си, а вече наближавам 30 години. Той винаги е искал да има син, но съм се родила аз - "безсмисленото същество, което няма да продължи династията на металурзите и някой ден дори ще смени фамилията си". Между другото, за фамилията ми: считах я за моя карма и сляпо вярвах, че след като се отърва от нея, в живота ми ще настъпят радикални промени. Но повече за това по-късно, засега нека ви разкажа за първите години от моя не много щастлив живот. Първият път, когато баща ми вдигна ръка да ме удари, бях съвсем малка - едва на 2 години. Спомените ми са наситени с бой, ритници и юмруци. Той никога не беше доволен от мен. Укоряваше ме за всичко, дори за това, че не беля картофите правилно. " Ще те направя човек. Един ден ще ми бъдеш благодарна, некадърнице", - мърмореше баща ми. Мама, безмълвен свидетел на тези сцени, навеждаше тихо глава. Виках я на помощ, но тя не реагираше. Знам, че се страхуваше от него.

Първите години не разбирах, как може роден баща да мрази толкова много детето си. Осъзнах причината за ненавистта му, когато мама забременя. Баща ми веднага настоя да идат на лекар, за да разберат какъв ще е полът на бебето. Не знам как е сега, но тогава беше невъзможно да се разбере в ранен срок. Коремът на на майка ми растеше, а баща ми купуваше витамини и плодове, разговаряйки с "наследника". Веднъж се натъкнах на кутия с момчешки играчки в килера. Баща ми категорично не допускаше мисълта, че може отново да има момиче. Спомням си, че един ден мама се прибра от преглед, събра багажа ни и каза, че известно време ще прекараме в дома на баба. Това време беше най-щастливото в живота ми. Майка ми и аз се разхождахме в гората, събирахме ароматни плодове, плувахме в реката, качвахме се на лодката на нашия съсед чичо Гошо, ловихме риба с чичо Антон, и помагахме на баба ми с домакинската работа. Още си спомням прекрасния аромат на черешово сладко. С мама разцъфнахме, възстановихме се, а за татко дори не си спомнях.

Както се оказа, мама си спомняла, но не искаше да мисли за него. Тогава бях на пет години, и възрастните не смятаха за необходимо да споделят с мен. Майка и баба често си шептяха в кухнята, а от очите им се стичаха сълзи. Когато един ден баща ми нахлу почервенял от гняв, разбрах причината за мъката им. Той държеше парче хартия в ръцете си, крещейки, че е бил измамен, защото съпругата му е дефектна и, че в семейството му се раждат само момчета. Оказа се, че мама е знаела, че ще има момиче, затова е избягала при баба. Спомням си как баба Галя се опитваше да защити дъщеря си, прикриваше я с гърдите си, а татко беснееше като луд. Примряла от ужас, сгушена до пейката на верандата, майка ми държеше с ръце корема си. Баща ми се втурна към нея, блъсна баба, стисна болезнено мама и крещеше, пръскайки плюнки навсякъде: " Няма да оставя да ме правиш на глупак!". От устатата му се лееха оскърбителни думи и обвинения в предателство, гнусни приказки, които не разбирах. Знаех само, че са много неприлични. Майка ми не се съпротивляваше, само се опитваше да спаси детето в себе си. Не издържах, скочих и се притекох на помощ. Но това разяри баща ми още повече.

Години наред се опитвам да забравя ужасните спомени. Съвсем спокойно баща ми блъсна главата ми в стената. Ударът беше силен, че загубих съзнание. Когато се събудих, до мен лежеше мама, а под нея имаше локви кръв. Горката ми баба плачеше и се чудеше на коя от нас да помогне. Баща ми не се виждаше. Оказа се, че съседите го вързали за дървото, докато дойде полицията. Светът ми се разпадна. Мама загуби детето, а баща ми беше осъден. По време на процеса, тя помоли за снизхождение, но съдията му даде три години затвор. Всяка седмица майка ми ходеше да посещава баща ми. Колко я умоляваше баба да се разведе и завинаги да изтрие този ужасен човек от живота си. Но по някаква причина тя не го направи. Щом баща ми излежа присъдата си, цели две години беше кротък. А после отново започна да ме пребива. Вече бях на 10 години и мечтаех само за едно - да излетя от това гнездо с бодлива тел. Баща ми се научи да ме бие предпазливо - в затвора съкилийниците му го бяха обучили как да удря, без да оставя следи. Но болката беше една и съща: остра, пареща, непоносима. В този ад живях, докато навърша пълнолетие.

Следва продължение