Вече не съм жертва

Казвам се Елиза Д. - жената, която обичаше и която дълго време беше нещастна, защото вярваше, че това е нейната съдба. Днес спомените вече не ме нараняват (само понякога усещам болка в гърдите), а преди година ужасът от преживяването сковаваше гърдите ми. Сега стоя на морския бряг в тихо и уютно кафене и пиша нещо, което никога не бих се осмелила лично да призная дори и на най-близките си приятели. Свободна съм, но преди десет години не беше така.

Родена съм в малко провинциално градче. Бях спокойно и кротко дете. Завърших училище с отличие, после университет, научна работа и ... мечти за семейство. Всеки има собствено разбиране за думата "семейство", за мен това е - къщата, в която те обичат и където се радват на успехите ти, и вместо да издигат бариери, те подкрепят всячески.

... Той ми се стори добър и грижовен. Никога, дори в кошмарите си, не бих си помислила, че може да ме нарани. А. беше чужденец, дошъл да си търси съпруга в нашата държава. Едва сега разбирам, че ако в неговата среда младежът не си намери подходяща партньорка, най-вероятно има големи проблеми. Проблеми от икономическо и социално естество.

Първият ми мъж, първата ми любов, бъдещият баща на моите деца, ме удари за първи път няколко дни след сватбата. " Но защо?" - недоумявах аз. Както обикновено, търсех причината в себе си, в поведението си. Ето тогава трябваше да си тръгна и да забравя завинаги за него! Но не можах! След първия удар последва и втори. Трети. После му стана навик да ме бие. Не питах защо. Причините бяха банални: говориш силно, усмихваш се, обличаш неподходяща рокля, не правиш това, което искам.

ПЕТ ГОДИНИ ПОБОИЩА, УНИЖЕНИЯ, НАСИЛИЕ И СИСТЕМНО УНИЩОЖЕНИЕ НА МОЯТА ДУША, ТЯЛО И САМОЧУВСТВИЕ.

Причини всякакви. Просто се напиваше и пушеше някаква мръстотия, която помрачаваше ума му. На сутринта не помнеше нищо, нито пък имаше намерение да се извини. И аз не си тръгнах. Жертвах се за "семейството". Въпреки че имах други разбирания за семейство. Всеки път, когато си лягах в брачното ни легло, си повтарях, че няма вечно да бъде така. Всичко ще се промени. Това продължи пет години. Пет години побоища, унижение, насилие и системно унищожаване на душата, тялото и самочувствието ми.

Аз бях жертва - една от милионите жени, които са пребивани от съпрузите си. Аз съм като вас. Знаете ли как ще ни разпознаете? По насинените очи.

Живеех в чужда страна, където периодът на интеграция е много труден. Друг език, манталитет, закони и начин на живот, не ми позволяваха дори да си купя продукти от магазина. Той не помагаше в нищо, въпреки че постоянно твърдеше, че всичко, което имам, се дължи единствено на него.

... Последния му удар запомних завинаги. Беше прекрасен ден, а А. в пиянски ступор ми счупи носа. Този удар отвори очите ми.

Сутринта станах и си казах: избирай - или ще живееш с децата си тук, или ще ги вземеш и ще избягате, за да спасиш живота ви. Десет дни по-късно подадох молба за прекратяване на религиозен брак. А. така се зарадва, че веднага започна да води други жени у дома. Той и преди ми изневеряваше, но сега се чувстваше свободен. Оттук насетне избухна война между нас. А. се опитваше да ме стъпче, да опетни името ми, нощем вилнееше и чупеше прозорците на къщата. Страхувах се от него повече от всякога. Веднъж се закани, че щял да се самоубие. Изтръпнах. Какво ще кажа на децата? Че баща им се самоубил заради мен?

Следва продължение: