Завинаги приятели

Никой не очакваше, че петгодишният ми син ще се сближи с възрастния ни съсед. Една лятна сутрин, докато със съпруга ми пиехме кафе, синът ми Емил се промъкнал през оградата и тайно влязъл в съседния двор. По това време съседът ни Илия окопавал лехата си с домати. Старецът се зарадвал на неочакваното посещение и от дума на дума, двамата се сприятелили. Скоро станаха неразделни. Чичо Илия обичаше сина ми като свое родно внуче. Въпреки напредналата си възраст, той караше колело с него, заедно събираха падналите листа и се боричкаха в тревата. Емил обожаваше череши и молеше стареца да го качи на раменете си, за да си хапне до насита. Понякога чукаше на вратата на съседите и питаше съпругата на чичо Илия, дали ще го пусне да си поиграят.

Невероятната им дружба продължи още две години, до деня, в който семейството ни се премести в по-голяма къща, а старците заминаха при сина си. Но дори и тогава чичо Илия не забрави малкия си приятел и често идваше да го види в новия ни дом. Случвало се е да намираме на верандата си домати или други съкровища от градината му. Синът ни обожаваше стареца и и никога не се колебаеше да го прегърне и целуне. Когато съпругата на чичо Илия почина, цялото семейство присъствахме на погребението й. След смъртта на жена си, възрастният човек се почувства зле. Един ден ни се обади по телефона и помоли да заведем Емил при него. Двамата дълго си говореха и на раздяла той помоли момчето ни да бъде послушно. Три дни по-късно чичо Илия почина. Не беше лесно да съобщим трагичната новина на сина ни. За наша изненада Емил спокойно каза: " Сега трябва да почакам много дълго време. Знам, че ще се срещнем отново на небето."

Не съжалявам, че синът ни стана свидетел на последните дни на стареца: това е важна част от израстването. Всички ние в един момент преживяваме смъртта на любим човек и аз съм горда, че моето малко момче не изостави приятеля си тогава, когато той най-много имаше нужда от него.