Животът ми е прочетена книга

Реших да напиша това писмо, защото предполагам, че много хора на моята възраст са изгубили посоката в живота като мен. Търсят я и не могат да я открият.

Аз съм на 62 години. Децата ми отдавна пораснаха и поеха по своя път. Имат семейства и свои деца, живеят далече. Големият ми син е в чужбина, а малкият - в столицата. Омъжих се доста рано, така че и внуците ми вече са големи. Някога им беше хубаво да ни гостуват, но напоследък ги виждаме все по-рядко. Разбирам ги – тук нямат приятели и интересни занимания през ваканциите, а в останалото време ходят на училище. Палачинките и сладкишите на баба вече не са достатъчно притегателни, за да ни посещават по-често. Чуваме се по телефона и може би само тогава нещо в сърцето ми трепва. Радвам се, че поне те са добре.

Съпругът ми, с когото сме заедно от 44 години, така ми е омръзнал, че понякога не мога да го гледам. Пък и той е доста по-голям от мен и някак по-бързо се предаде на старостта. Все се оплаква, че нещо го боли, ходи мрачен и без настроение. В редките случаи, когато протегне ръка да ме докосне, тръпки ме побиват. Разбира се, грижа се за него и за дома, но го правя механично, просто по задължение. Някога обичах да създавам уют и всичко да блести от чистота, а сега и то не ме радва.

Преди бях кокетна жена, обличах се елегантно и с вкус. Гардеробът ми е пълен с дрехи. Получавах комплименти от мъжете и дори имах за известно време извънбрачна връзка. Знам, че някои от вас ще погледнат с лошо око на това, но повечето ще се съгласят, че не бива да се отказваме от изкушенията, които ни предлага животът. После обаче и любовникът ми дотегна, защото ми създаваше само напрежение и почти никаква радост. Превърна срещите ни в сеанси при психотерапевт – бях му необходима само за да се оплаква от семейните си проблеми и тези в службата си.

На млади години обичах да казвам, че работата ми е хоби, затова не ми тежи. Напоследък обаче я върша само защото без пари не може да се живее. От друга страна, отсега се ужасявам какво ще правя, като се пенсионирам и си остана вкъщи. Изброявам всичко това, за да кажа, че в нищо не намирам радост и смисъл. Преди много обичах да чета. Онзи ден посегнах към една книга в библиотеката, която ми се стори непозната. Отворих я и още на първата страница разбрах, че съм я чела преди време. Вярвате ли ми, разплаках се, защото и животът ми е същият – една прочетена книга, в която не се случва нищо вълнуващо. А това е отчайващо.

Знам, че можех да спестя някои думи за чувствата към съпруга ми, както и за онази връзка, и тогава вероятно щях да получа съчувствие от читателите, но нямаше да е честно. Дори да ме оплюете, ще чакам някой да ме обори и да ми посочи поне две причини, които да ме накарат да се усмихна. По понятни причини ще остана

Анонимна

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"