Брой 50 10.XII-16.XII. 2019

Всичко е любов: ​Благодарение на съпруга си осъзнах

Аз съм това, което съм

С това писмо искам да дам кураж на хората, които не се харесват и не обичат себе си. Някои не са дарени с хубост по рождение, други се разделят с красотата си по принуда, какъвто е моят случай. Затова човек трябва да се вземе в ръце и да продължи напред. Аз бях на ръба да сложа край на живота си, към който ме върна съпругът ми с любовта си. Но нека да карам поред.

Минавах за доста красиво момиче, усещах го по погледите на околните от малка. Не полагах усилие да се харесам, бях свикнала да ми се възхищават. Не се замислях, че това не е моя заслуга, а на родителите ми. Като единствено дете получавах всичко, което поискам, станах своенравна и безотговорна. Не бях любовчийка, но докато се омъжа, имах няколко гаджета, но или те не издържаха на капризите ми и ме напускаха, или аз ги зарязвах, защото ми досаждаха. Единственият мъж, в когото се влюбих и за когото се омъжих, беше Калин. Той не ми сваляше звезди от небето, но жестовете и поведението му подсказваха, че мога да разчитам на него. И се оказа, че интуицията не ме е подвела.

Месец преди сватбата нашите си купиха гарсониера в един от столичните комплекси, а ние с Калин се настанихме в семейното жилище в центъра. Три години живяхме безгрижно и бохемски. Купони, заведения, зимата на ски, лятото на море, карахме я по ергенски въпреки подмятанията на мама за дете. Аз се смеех и й отвръщах, че ми е рано и искам да си поживея. Сякаш съм усещала, че нещо лошо ми предстои.

Една вечер се връщахме с Калин от вилата на наши приятели извън града. Той беше пил и настоя да преспим и да тръгнем сутринта, но нали съм си инат и обичам да се налагам, настоях аз да шофирам. Времето обаче беше лошо, асфалтът - мокър, една кола ме заслепи, завъртяхме се, не овладях кормилото и се блъснахме в дърво. После съм загубила съзнание.

Дойдох на себе си в болницата, след като хирурзите яко се бяха потрудили, за да оцелея. Това, че потрошеният ми и опериран крак щеше завинаги да остане по-къс и да накуцвам, беше малкото зло. Трагедията беше нарязаното ми от счупеното предно стъкло на колата лице, което никога нямаше да възвърне предишния си вид. Преживях няколко пластични операции, дълго бях опакована като ранен войник на фронта, но когато свалиха бинтовете и се погледнах в огледалото, изпищях от ужас. Калин седеше до мен с гипсирана лява ръка и силиконова яка на врата, опита се да ме успокои, но аз изкрещях и той, и докторът да изчезват. Не исках да живея и никой не ми трябваше. Дори не се зарадвах, че съпругът ми е жив.

Следващите месеци бяха най-тежките. Калин спеше в хола, мама - в детската, тоест в моята, когато живеех с тях. Допусках до себе си само нея, но я наранявах, държах се като отчаян човек, загубил смисъла на живота. Не понасях светлината, пердетата бяха денонощно спуснати, не палех лампа, а тоалетката с огледалото и всякакви стъклени повърхности бяха изхвърлени от стаята. Не исках да знам коя дата е, ден ли е, или нощ, да виждам хора, да чувам гласове. Исках да умра, но не можех да надвия страха и да се хвърля от прозореца.

Един ден, беше следобед, при мен влезе Калин. В първия момент не го познах в затъмнената стая, мислех, че е мама, а когато чух гласа му, се опитах да го изгоня. Вероятно беше усетил, че това е моментът – или да ме спечели, или да ме загуби завинаги, защото прояви непозната дотогава твърдост и решителност. Седна до мен на кревата, стисна до болка ръката ми и заповяда да го изслушам. Когато се кротнах, започна да говори тихо, а гласът му беше пропит от нежност. Разказа ми, че като малък заеквал много и децата, а после и съучениците му се присмивали и го имитирали. Страдал толкова, че в тийнейджърска възраст направил опит за самоубийство. Едва тогава родителите му го завели при логопед. Жената била интелигентна, добра и по призвание психолог. Не само му помогнала да оправи говора си, но му върнала желанието за живот, откривайки му истинските неща, които носят на човека радост и удовлетворение. Насочила го да наблегне на учението и на четенето, които са ключ към успеха. Но най-вече да обикне себе си толкова, че да не обръща внимание на дребнавите хора, които се зареждат с подигравки, а да подари любовта си само на тези, които заслужават. После се наведе, целуна ме нежно и ми каза: „Обичам те такава, каквато си! Затова искам сутрин и вечер да си повтараш: Аз съм това, което съм! Останалото е суета!“

През цялото време мълчах и ронех сълзи, но не от болката в душата, а пречистващи, от които явно имах нужда. После го прегърнах и го помолих да запали лампата. Сгърчих се инстинктивно от светлината, а той се усмихна мило, без да се стряска от вида ми. Притисна ме нежно в обятията си и прошепна в ухото ми: „Моля те да ме дариш с дете. Това е единственото, което липсва и на двама ни, скъпа моя!“

Само след година на бял свят се роди Силвана, която кръстихме на мен, понеже мама каза, че била мое копие като бебе. Дъщеря ми ме обича и харесва такава, каквато ме е видяла от мига, в който се появи на бял свят. Другия ми образ тя не познава. А за да не ме сравнява с онази красавица, каквато бях навремето, унищожих всички снимки, на които ме има – от детството ми, до деня на катастрофата. Калин ме подкрепи с думите, че от миналото си струва да се помнят само хубавите моменти, а лошите – да се загърбват и забравят! Така че сега аз съм това, което съм благодарение на моя любим съпруг, който ме научи, че трябва да живеем и да се обичаме, сякаш всеки ден ни е последен.

Силвия

Писмото е публикувано във вестник "Лична драма"

Разтърсващи драми
Любов и секс
Сподели своята история
Цитат на деня
Любопитно
Хороскоп

Овен – Мнозина ще почувстват скука и недоволство от текущата си работа. Старайте се да не сте разсеяни, защото това може да ви създаде проблеми. Пазете се да не изгубите важна информация. Бъдете внимателни със своя нрав и не се дразнете от нищо. Отношенията с колегите и особено с шефовете могат да с...

Прочети още...

Виц на деня
Анкета

Харесвам историите за:

Архив

Изберете година и рубрика, която да видите от архива:

 
 
Покажи