Бащата на приятеля ми беше против нашата идея да заживеем заедно по време на извънредното положение. И беше прав. Причините, които той изтъкна, бяха, че не иска от нас да си играем на дом, т.е. да сме сами 24/7 и да направим нещо безотговорно, като това да забременея.

Ако някой ми беше казал преди година, че ще се влюбя в чужд мъж, вероятно щях да се разсмея. Никога преди не съм чувала за "емоционална афера" - термин, който направи връзката ми с Мат толкова трудна.

Първа част четете тук:

Искам чрез това писмо да излея болката на душата си, като ви разкажа личната драма на покойната ми съседка леля Ана.

С нея се запознах преди много години, когато съпругът ми наследи вуйчо си в китно село. И двамата бяхме начални учители, имахме дълги отпуски, затова постегнахме къщата, разчистихме двора, засадихме нови дървета и декоративни храсти и превърнахме имота във втори дом. Там, заедно с децата, прекарвахме не само цяло лято, но и зимните, и пролетните ваканции. Харесваше ни да сме на чист въздух и далеч от градската глъч и суетня. С мъжа ми не познавахме почти никого, затова много се зарадвахме, когато за "добре дошли", дойде да ни приветства леля Ана, която тогава беше кметски наместник. Нашата съседка беше слънчев и добросърдечен човек, посветила години от живота си за благото на селото. Хората я обичаха, а и имаше защо. На нея разчитаха за всичко. Леля Ана организираше тържества за празниците, помагаше на самотните старци, създала бе и пенсионерски клуб, където се събираха и забавляваха. С две думи - тя беше двигателят на селото. А понеже синът й бе адвокат в областния град, познати и непознати я търсеха за съдействие. Едни искаха да им помогне в съдебните дела за решаване на лични спорове, други - да ги уреди на работа или да им стане гарант за теглене на кредит. Стига да беше по силите й, леля Ана не отказваше помощ на никого. Покрай нея вечно се въртяха подмазвачи, които я ласкаеха и ръсеха комплименти, канеха я на сватби, кръщенета и годежи.

Деси беше първата ми любов. Онази, ученическата, която ни кара да мислим, че никога повече не бихме обичали толкова силно. Оженихме се две години след като завършихме гимназия. За разлика от повечето млади семейства, на нас не ни се наложи да живеем на квартира и да се борим със зъби и нокти за препитанието си. Бракът ни започна много лесно. От дядо си бях наследил двустайно жилище, а и някак бързо си намерих. Имах приятели, с които се събирахме през уикендите, справяхме и с финансите, със съпругата ми се разбирахме прекрасно - какво повече може да иска човек? Когато година по-късно Деси ме дари със син, си казах, че съм постигнал всичко, за което някога съм мечтал. Така си мислех аз, без да предполагам, че тепърва ми предстои да се сблъскам с предизвикателствата на живота. Не след дълго във входа, на етажа под нас, младо семейство наеха апартамент. От пръв поглед Стефан и Славея ми се сториха много симпатични и весели хора. Той вечно се усмихваше, а жена му впечатляваше с дългите си крака и коси до кръста. Честно казано, ако не бях женен, със сигурност би ме изкушила, но аз си имах своята Деси и друга жена не ми трябваше. С времето семействата ни се сближиха дотолкова, че на практика станахме неразделни. Както се казва, приятелство - мечта. А те двамата толкова се обичаха, че вървяха по улиците прегърнати, целуваха се страстно и отстрани приличаха на двойка влюбени гълъби. Затова когато разбрахме, че красивата ни съседка е напуснала Стефан заради друг мъж, всички бяхме изумени и шокирани. Нима това беше възможно? Уж се боготворяха, а каква мръсница излезе тя! След изневярата й Стефан рухна, за броени дни се стопи от мъка. В този тежък период се стараех постоянно да бъда до него и да го подкрепям. Канех го да нощува у дома, по цели нощи разговаряхме за случилото се, вдъхвах му кураж и надежда, че - рано или късно - ще срещне истинската си половинка, а сутрин недоспал отивах на работа. Съчувствах му искрено и благодарях на съдбата, че ме е дарила с толкова предана и любяща съпруга. Оказа се обаче, че не само аз съм го утешавал, а и моята Деси. Веднъж, когато неочаквано се прибрах от работа, ги намерих да го правят в кухнята. Стефан я бе подпрял на кухненската маса, а тя – кръстосала крака на голия му задник. Гърчеха се и виеха от удоволствие. Гледката бе толкова перверзна, че не помня как съм се озовал на улицата. Не знам кое ме шокира повече: фактът, че се оказах в ролята на пълен глупак, или прозрението, че жена ми е истинска уличница?