Казвам се Елиза Д. - жената, която обичаше и която дълго време беше нещастна, защото вярваше, че това е нейната съдба. Днес спомените вече не ме нараняват (само понякога усещам болка в гърдите), а преди година ужасът от преживяването сковаваше гърдите ми.

Тази история описва само един от многото случаи на бедност в нашата страна, но и възстановява вярата, че все още съществуват благородни хора.

Има ли нещо по-хубаво за едно дете от това да има любящи родители? Не познавам майка си и до ден днешен не знам нищо за нея. Година след като ме родила, тя избягала с друг мъж.

Много ми е тежко и мъчно, че трябва да разкажа тази история, но за съжаление това е суровата действителност. Изминаха десет години, откакто се дипломирах. Почти всяка година се събираме с някои съученици на среща на випуска.

Днес, докато пиша това писмо, в другата стая жена ми и синът ми спят спокойно. Те знаят, че аз бдя над тях и ги обичам. Какво ли не преживяхме, за да бъдем заедно. Ако има ад, ние преминахме и през 9-те му кръга. Злото отдавна вече е зад гърба ни, но спомените за него не се забравят лесно.

С Ралица се запознахме преди 7 години. Беше единствена дъщеря на добър човек - вдовец, който на практика я бе отгледал съвсем сам. За нея знаехме, че е сгодена за Кирил – красиво момче, но от онези, лошите, заради които хората от квартала често не можеха да спят нощем. Надуваха музиката на макс и пиеха до ранни зори по нощните барове. Бащата на Кирил имаше собствен бизнес и синът му бе свикнал да разполага с много пари. По същата причина явно бе решил, че може да има всяка жена, която пожелае, в случая - Ралица. Баща й пък, в стремежа си да уреди добър живот на дъщеря си, се примирил с това, че лошо момче като Кирил е влюбен в нея. Щом има пари, казвал си, тя ще е щастлива. А и зет му ще се промени, като дойдат децата.