Не познавам родителите си. Израснах в дом за сираци и живях там, докато навърша пълнолетие. Днес съм възрастна жена, със свое семейство и дом. Когато родих първородния ни син, със съпруга ми планирахме да имаме още едно дете, но заради здравословни проблеми, се наложи дълго да отлагаме.

Бяха млади и безгрижни. Аз на 25, а Лиза на 20. Целият живот беше пред нас. През онази лятна утрин взех колата от баща си и с любимата ми се запътихме към езерото. Денят обещаваше да бъде чудесен. Предвкусвайки насладата от дългоочакваната почивка, двамата се шегувахме и се забавлявахме от сърце.

Ева* е жертва на домашно насилие. Една от многото такива и една от по-малкото, които са се спасили. Домашното насилие е ужасяващ, масов проблем, за който се говори малко и често – по неадекватен начин. Често чуваме, че „жените сами са си виновни“ и вероятно предизвикват по някакъв начин агресията.

Много често децата забравят обещанията, които дават на родителите си. Когато дъщеря ми Вяра беше малка казваше, че щом порасне ще се грижи за мен и баща си.

Когато се запознахме с Николай, първите ми впечатления бяха, че е много внимателен и галантен младеж. В началото бях смутена от кавалерското му поведение, но бързо свикнах с това отношение.