Здравейте, уважаеми читатели. Отдавна чета вашия вестник и сайт, но чак се осмелявам да споделя своята история. По-точно на детето, което все още живее в мен. Една изповед за домашното насилие и как то се отразява на децата.

Обичаш, вярваш, даряваш сърцето си, а накрая осъзнаваш, че всичко е било илюзия.

Бях студентка в съседен град и един уикенд се прибирах у дома с влак. Вероятно съм заспала, защото внезапно осъзнах, че съм изпуснала моята спирка. Тогава двойката, която пътуваше с мен в същото купе, ми предложи да сляза на следващата гара.

С Марина бяхме съседки и приятелки. Мъжът й я напусна преди години и тя отгледа дъщеря си Лиза напълно сама. За съжаление преди Лиза да навърши 5 годинки, Марина се разболя тежко и много скоро почина. В последно време, докато се лекуваше в болницата, Лиза беше оставена на моите грижи. На погребението се запознах с роднините на покойната си съседка - възрастни и семейни хора.

Днес, поглеждайки към любимата си дъщеря, в ума ми нахлуват мрачни спомени. Толкова много ми се иска да върна времето назад и никога да не върша онази грозна постъпка, която не ми дава нито миг спокойствие. Аз, майката, изоставих дъщеря си докато беше бебе пред една къща. Това се случи преди три години.