Много е тежко, когато най-близкият ти човек те разочарова. Искам да споделя с читателите как на 60 години, след дълъг брак, останах сама.Омъжих се млада - едва на 19. В продължение на 40 години вярвах, че семейството ми е добро, задружно и сплотено.

Преди няколко години се омъжих за човек, с когото вярвах, че ще остарея. За съжаление две години по-късно мъжът ми ме напусна заради любовницата си. След развода бившият ми работи без трудов договор, затова получавам минимална издръжка за детето, с която не мога да покрия дори основните му нужди

Има ли по-голяма болка от тази да си отхвърлен от собственото си дете? Цял живот със съпруга ми живеем скромно на село. Аз съм начален учител, а половинката ми работи като шофьор в хлебозавода.

Когато се запознах със Славка, преживявах сложна житейска драма, която объркваше мислите ми. Дни наред прекарвах в тревоги и търсене на решение как да се справя, но така и не стигнах до желаното вътрешно равновесие. Може би още дълго щях да се лутам в лабиринта на чувствата си, ако съдбата не ме беше срещнала с нея.

По онова време бях медицинска сестра в едно малко градче. Работата не ми харесваше, но поради липсата на по-добра се задоволявах с нея. Един ден в кабинета влезе непозната жена на средна възраст. Поздрави тихо и помоли да й измеря кръвното. От дни имала световъртеж и главата я боляла. Славка беше младолика, но в ъгълчетата на тъжните й сини очи имаше мрежа от ситни бръчици. Отблизо лицето й издаваше недобро здравословно състояние. По-късно, когато напускаше кабинета, жената наведе глава, сякаш се криеше, и така мина между възрастните пациентки, които чакаха реда си. Преди да затворя вратата, чух злобното съскане на една от тях: "Мръсница". Откакто работех в онази болница, бях свикнала да виждам и чувам какво ли не и не обърнах внимание на грозните думи.

Всички имаме спомени свързани с детството. Някои от тях са хубави, други - не чак толкова. До ден днешен затворя ли очи в ума ми изникват едни и същи картини, страшни и неподвластни на времето.