-Деси, ти си красива, млада, известна, реализирана. Това достатъчно ли е, за да бъдеш жена със самочувствие?
-Не съм сигурна дали е достатъчно, но знам нещата, които ми дават самочувствие - комплиментите на мъжа до мен и на колеги, хората, които ме спират на улицата, за да ми кажат нещо, детето, което ме прегръща с любов, благодарните  клиенти, които съм оженила чрез моята сватбена агенция. Като се замисля, всичко това никак не е малко. И все си повтарям, че трябва да сме благодарни за всичко, което имаме и което ни се случва. То се изписва на лицето ни и ни дава самочувствие.
-Замисляла ли си се как щеше да изглежда животът ти, ако не беше прекрачила прага на телевизията?
-Със сигурност щеше да е различен и може би по-скучен. В телевизията всеки ден предлага нещо ново, неочаквано, интересно. Освен това е възможност да се срещам с много хубави хора. И аз като доста колеги вярвам, че телевизията е като наркотик. Няма с какво друго да сравня особената емоция хората да те познават, да не говорим за живия ефир, адреналинът бил като при пилотите. Дори да е преувеличено това твърдение, преживяванията сигурно са съизмерими. Телевизията е тръпка, от която не мога да се откажа и след толкова години още ме държи.
-Да ти се е случвала скоро "високо адреналинна" прогноза за времето?
-Дори беше съвсем скоро - до последно картата за прогнозата не се зареди. Изникна някакъв технически проблем, наложи се да рестартираме системата и да изляза на екран без карта зад гърба си. Но като цяло смятам, че се справям и запазвам самообладание.
-В какви житейски ситуации този кураж ти се изплъзва?
-Трудно ми е да реагирам, когато се сблъсквам с голямо его и прекалено лицемерие. Аз съм търпелива, мисля, че с мен леко се общува и работи, но ако някой ме нарани, няма да си замълча. Особено ако човекът е близък, трябва да намерим начин да си кажем всичко, иначе никога няма да изгладим отношенията. Знам, че мълчанието е злато, но невинаги.
-Успяваш ли да балансираш?
-На работа да, вкъщи - не чак толкова добре. Иво има труден характер, самият той си го признава, а аз не съм от жените, които минават за добри актриси. Ако оставя къщата подредена, а като се върна, я заваря, все едно вихрушка е минала, няма да преглътна въпроса защо е толкова разхвърляно. А може би е по-добре да го направя, или ако кажа нещо, то да е повече шега. В тази посока имам още доста да уча. Може и странно да изглежда, но самият Иво ми е напомнял, че мъжете обичат жените да ги манипулират. Аз обаче съм директна и никак не ми се получава да мъркам "котенце", миличко"... Мислех, че имам лек характер и с мен лесно се живее, но като че ли не е съвсем така. (Смее се.)
-Какво щеше да стане, ако с Иво преди доста години не се бяхте сблъскали на входа на Нова телевизия, ако не бяха прехвърчали онези искри, ако не бяхте се съхранили като двойка?
-Скоро чух, че всичко, което ни се случва в семейството, е отражение на нашите предишни животи, които ни поднасят уроците, които трябва да научим. Най-трудно постижима е хармонията в една двойка, може би затова тя е и най-голямото ни изпитание. Явно ние двамата е трябвало да се срещнем и да вървим нататък заедно.
-Питах те как щеше да изглежда животът ти, ако не беше станало това или онова.  Ами ако голямата любов не ти се беше случила?
[!]

- Христо, ти ще си новият член на журито в шоуто Dancing Stars, което започва през март. Имаш ли отношение към танците?
- Имам, и още как. На младини танцувахме в „Младежкия дом”, по улиците и по мостовете на Марица в Пловдив. Веднъж се разигра истински екшън, когато тогавашният министър на образованието издаде заповед за вечерен час. Групата ни затвори движението на една от улиците, на която излязохме да изразим протеста си с танц. Полицията арестува част от хората. Скочих от моста в Марица и успях да избягам благодарение на това, че тренирах 6 години плуване и преплувах реката. На другия ден бяхме остригани нула номер.
- Случвало ли се е някоя дама да ти откаже танц?
- О, не, никога не са ми отказвали танц. (Смее се.)
- Научи ли те на търпение всичко, което преживя?
- Няма как да стане. Същият идиот съм си. (Смее се.) Онова, което предстои, е много по-интересно от миналото. Преди си казвах - брой до 10, и стигах до 3. Сега стигам до 2. Търпението се изразява в много различни аспекти - отношението към хората, с които съм, уважение на мнението на човека отстрани.
- Значи ли, че преди не зачиташе чуждото мнение?
- Не, просто сега повече го чувам. Не забравяй, че аз съм зодия Овен, с асцендент Лъв.
- Това е огън и жупел...
- Да, невероятен инат съм. И сега продължавам да съм нетърпелив, но вече не съм толкова припрян. Искам да довеждам докрай всичко, с което се захвана, да го изпипвам.
- Мислиш ли, че преживяното е някакъв урок свише?
- Господ ми обърна внимание и ме хвана за яката. Това крепи вярата.
- Колко често отправяш поглед нагоре?
- Когато имам нужда. Не парадирам с това. Не ходя в църква, защото там е Господ. За мен вярата е някъде дълбоко-дълбоко в сърцето и дълбоко в моята душевност.
- Вярваш ли в прераждането, в минали животи?
- Вярвам във всичко, което ми се случва и което предстои да се случи.
- А какво искаш да ти се случи?
- Нямам търпение да живея и да изживявам събития.
- Колко му трябва на човек да е щастлив?
...
[!]

-Мария, животът ви подложи на нелеко изпитание – теб и съпруга ти Мирослав...
-Болестта на Миро ни връхлетя внезапно, когато най-малко сме очаквали. Но по принцип човек едва ли е подготвен да чуе толкова тежка диагноза -   левкемия, когато мисли, че здравословните му проблеми се дължат на някакво временно неразположение. Бяхме в шок, разбираш ли! Той се затвори в себе си и не искаше на никого да казваме какво се случва с него. Такова нещо се преодолява трудно. Но аз съм силен характер, събрах се, както се казва, и нито за миг не си позволих да изгубя духа и вярата, че с него всичко ще бъде наред. Дадох си сметка, че всичко е в моите ръце, че не бива да се отпускам и на всяка цена трябва да го извадя от състоянието, в което беше.
-Може ли да кажем, че болестта на Миро ви поведе по непознати улици?
-Едва ли има човек, който е подготвен за такова изпитание, каквото ни се стовари върху главите. Борбата продължи три години и беше много тежко.
-Как е Миро сега?
-Добре е! Лечението приключи. Сега предстоят няколко години контролни изследвания, живот и здраве!
-Би ли споделила кое ви държеше силни, когато болестта се появи?
-Това, че сме заедно, със сигурност е най-важното. Нашите семейства и приятелите ни също изиграха основна роля, както и обичта на почитателите на музиката ни.
-Как се мобилизира, за да се бориш?
-Като всеки нормален човек имах своите моменти на слабост и други – на прилив на оптимизъм. Промених се много през тези три години, пораснах и натрупах тъга... Не зная колко силна съм точно, но всеки в моята ситуация предполагам щеше да се бори с всички възможни средства за излекуване на любимия.
-Трудно ли ти беше да помолиш за помощ, дори приятелите ви?
-Трудното беше да направя обществено достояние тази наша обща борба. Казвам „обща”, защото имам предвид и много хора, които бяха плътно до нас и засвидетелстваха многократно своята материална и морална подкрепа. Те ни подкрепят, без да ги моля, защото много добре знаят от какво точно имаме нужда във всеки един момент.
-Състрадателен човек ли е българинът, или това чувство е някак притъпено?
-Българинът, според мен, е състрадателен за проблеми, които пряко го засягат или през които вече е преминал. Още през първите дни на лечението ни казаха две много важни неща: „Слушайте само лекарите и очаквайте помощ предимно от най-близките хора!” И се оказаха прави!
-Промени ли се отношението ти към живота?
-Не знам дали този тип изпитания ни правят по-добри хора. Сега се опитвам да заключвам емоциите в себе си и да върша само това, което трябва. Преди бях по-директна.  
-Какво научи сама за себе си през този тежък период?
-Че не искам да съм сама, че с Миро сме едно цяло, че той е всичко в живота ми. Че мога да се отрека от много неща заради него. Че все още не мога да си позволя да се отпусна, макар да знам, че ощетявам другите, но сега той е най-важният.
-Всъщност вие с Мирослав откога се познавате?
-Ние сме заедно от деца. И двамата сме завършили математическата гимназия в Бургас и се запознахме точно там, на един концерт.
-Любов от пръв поглед ли беше, или се случи постепенно?
-Смело мога да кажа, че беше любов от пръв поглед, а и се допълваме страхотно. Аз съм Водолей - въздушен знак, по-емоционална съм и от мен идват идеите, а Миро е Дева. Той е много спокоен и уравновесен, по-подреден, умее точно да преценява нещата. И от време навреме, като се наложи, ме приземява (смее се).
-Как си почивате двамата, с какво се изненадвате?
-Гледаме филми, концерти на любими групи, ходим на концерти и театър. Обичаме живото изкуство, срещите с хора, вечерите с приятели.
-Какво от това, което си научила от твоите родители, много би искала и дъщеря ти да знае?
-Че животът й зависи от нея – да не го пропилява, а да го изживее пълноценно!
-Какво ти липсва?
-В последно време усещам, че в мен се заражда чувство на неудовлетвореност! Това е много опасно – борила съм се и преди с него и сигурно всеки човек, който се занимава с изкуство в България, се е борил. Време е да попътуваме!
-Има ли нещо, което не можеш да простиш?
-Не! Опитвам се да намеря за себе си извинение за всяка постъпка, дори да е била несправедлива към мен! Това не значи, че не се боря за правата си и се примирявам. Първо се боря, после се примирявам и накрая – прощавам.
-Сбогува ли се с детските си мечти, с илюзиите?
...
[!]

-Валя, добре дошла отново на страниците на „Лична драма” в навечерието на Свети Валентин, който се превърна в прекрасен празник и за българите! Да започнем с онова, което не знаем за теб?
-Добре заварила! Но знам ли кое е то? (Смее се.) Родена съм в Пловдив и съм зодия Скорпион. Завършила съм Пловдивската езикова гимназия, а след това - Пловдивския университет, специалност „Българска филология”. След това специализирах Славянска литература, както и Европейски стандарти в медиите в Рим. С телевизия се занимавам вече май над десетина години, като преди това бях треньор и състезател по конен спорт.  Обичам музиката, обичам да я слушам, също и да си попейвам от време на време (смее се). Опитвам се да балансирам между семейството и работата и искам синът ми Константин, най-важният човек в живота ми, да е силна и ярка личност. А... сега се сещам,  че доста си поплаках като го изпращах на курс зад Океана, в Щатите за три месеца. Когато разберем и осъзнаем, че децата ни са пораснали, като че ли сякаш губим нещо от себе си.
-Друго за себе си...
-Друго ли? Ами имам строго изградени навици, които включват редовен спорт, хубав сън, спокойни вечери с любимия човек, хубава книга в леглото... Сутрин стартирам със задължителната чаша горещо кафе пред компютъра, душ и крем за лице. Освен всичко, съм и една доста емоционална жена. Но да ти кажа,  въобще не мисля, че това би могло да бъде минус от характера на човек, не. Хора, не бива да се притесняваме от емоциите си. Ако всички умеехме да ги показваме открито, животът щеше да е много по-лесен, нали така?!
-Виж, ти  се справяш отлично  като водеща на новините в NEWS 7 и всички много те харесваме. Но хайде да оставим настрани професията ти и да си поговорим за любовта. Как ти се отразява и въобще какво е тя за теб?
-Любовта е смисълът! Любовта е нещото, което прави човека истински щастлив, любовта те мотивира, държи те в кондиция, дава крила... Любовта те кара да се бориш, да страдаш, да имаш емоция, да се стараеш, да внимаваш. Помисли си - какво друго може така да влияе на човека?! Ако имаш много пари, но няма с кого да ги споделиш? Ако си много успял, но се прибираш вкъщи сам и няма топлина? Ако имаш много власт, но нямаш къде да отидеш и да се почувстваш просто така - слаб и защитен поне за малко?
-А на какви компромиси, според теб, трябва да е готов човек, за да е успешен, безоблачен и стабилен един брак и въобще отношенията между двама влюбени?
[!]