Преди седем месеца започнах нова работа. Предишната ми служба също беше добра, но стоенето по цял ден пред компютъра просто ме убиваше. Знаех, че съм способна на много повече.

Първа част четете тук:

Мъжът, с когото живея на семейни начала, има зад гърба си осемгодишен брак. Преди да се влюбим и да се съберем под един покрив, от развода с бившата му съпруга бяха изминали три години.

Реших да напиша това писмо, защото предполагам, че много хора на моята възраст са изгубили посоката в живота като мен. Търсят я и не могат да я открият.

Аз съм на 62 години. Децата ми отдавна пораснаха и поеха по своя път. Имат семейства и свои деца, живеят далече. Големият ми син е в чужбина, а малкият - в столицата. Омъжих се доста рано, така че и внуците ми вече са големи. Някога им беше хубаво да ни гостуват, но напоследък ги виждаме все по-рядко. Разбирам ги – тук нямат приятели и интересни занимания през ваканциите, а в останалото време ходят на училище. Палачинките и сладкишите на баба вече не са достатъчно притегателни, за да ни посещават по-често. Чуваме се по телефона и може би само тогава нещо в сърцето ми трепва. Радвам се, че поне те са добре.

Съпругът ми, с когото сме заедно от 44 години, така ми е омръзнал, че понякога не мога да го гледам. Пък и той е доста по-голям от мен и някак по-бързо се предаде на старостта. Все се оплаква, че нещо го боли, ходи мрачен и без настроение. В редките случаи, когато протегне ръка да ме докосне, тръпки ме побиват. Разбира се, грижа се за него и за дома, но го правя механично, просто по задължение. Някога обичах да създавам уют и всичко да блести от чистота, а сега и то не ме радва.

Много харесвам съпруга на моята приятелка. Никога не съм предполагала, че ще изпитам към него нещо по-различно от приятелски отношения. С Марина сме приятелки от деца, още откакто живеехме в един блок.