Дълго се чудех дали да споделя своята история с вас или да я запазя за себе си, но ето че се престраших. Няма пред кого да излея мъката, която раздира душата ми. Не съм виждала родния си син близо година, защото майка ми се отказа от мен и не ми позволява да се срещам с него.

Научих се да затварям очи, когато тежкото му туловище се стоварваше върху мен, но всяка нощ се молех, това да е последният път, в който ме наранява. Една вечер, докато мама приготвяше вечерята, Емил ми нареди да му донеса вода в стаята.

Той не беше биологичният ми баща, но го обичах и дори му казвах "татко". Днес обаче спомените за него ме карат да крещя от ужас. Казвам се Соня и бях на 13 години, когато пастрокът ми ме изнасили.

С нея се срещахме доста често и всеки път ми правеше впечатление, че изглежда тъжна и унила. Понякога тя ме поздравяваше, а друг път смутено извърташе глава настрани.

Много е тежко, когато имаш нужда от женска солидарност и подкрепа, а не я получиш. Бракът ми се провали, защото не срещнах подкрепа от най-близкия за мен човек - свекърва ми.