Беше толкова лесно. Само трябваше да го направя, за да й се харесам. И щях да съм част от групата. Така разсъждавах на дванадесет. След това се борих още 12 г. с булимията. Няма начин да позволя собствената ми дъщеря да страда от същото.

Често си спомням онова време, когато с една заплата ходехме на море, купувахме си дрехи и пак ни оставаха достатъчно пари за храна и сметки. Сега се живее много трудно.

Бях на 10 години, когато майка ми роди сестра ми. Моето семейство беше много бедно, затова родителите ми решиха да ме изпратят в интернат. Спомням си как ги умолявах да не ме изоставят, но те отговориха, че е за мое добро, после си тръгнаха, без дори да се обърнат назад.

Но и без да ме заплашва, аз реших да замълча. Срамувах се пред мама, която често обичаше да повтаря, че ако жената не иска, мъжът няма да й обърне внимание.

Понякога децата премълчават ужасите, които преживяват, за да не разстроят родителите си или защото се страхуват от наказания. Именно по тази причина не признах на мама, какво се случва, когато не е у дома.